"Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки."
Йордан Радичков
       Ако беше жив, днес Йордан Радичков щеше да навърши 82 години. Мисля, че не е необходимо да обяснявам кой е Радичков, защото вярвам, че във всеки български дом има поне един сборник с негови разкази или пиеси. В много български сайтове в Интернет има подробна биография, както и библиография, всеки може да прочете. Но рядко се намират автентични впечатления за човека над белия лист. Всъщност, ето един хубаво разказан жив спомен.
     И аз имам такъв и той е причината да помня датата. Преди години присъствах на една студентска среща с Йордан Радичков. Беше студено, много студено, с колегите се шегувахме, че времето е в свирепо настроение. Той дойде, съблече си палтото, свали бомбето, седна на подадения му стол и каза: "Ех, сега да имаше една греяна ракия!" Цялата зала избухна в смях. "Не се смейте, днес съм рожденик. Ще се почерпим, но после. А сега ще си взема подаръка. Вие сте моя подарък!" И залата избухна в ръкопляскания.  Той беше зарязал рождения си ден, за да не пропусне срещата със студентите, които непредвидливо не бяха проверили какъв точно е денят. Получи се много приятен разговор. Запомнила съм последните думи на Радичков (в интерес на истината, записах ги веднага след срещата): "Обичайте България, тя е нашата майка. Грижете се за България, както бихте се грижили за майка си."
     Много текстове на Радичков са толкова популярни, че са се превърнали във фолклор. Хората, които използват "мамка му и прасе", "мотори им дали, а акъл не им дали", "а какво да кажем ние с гайдите", може и да не знаят кой е авторът, но освен потвърждение, че децата ни не четат, този факт е и доказателство, че словото Радичково се е сраснало с народното слово. Какво по-голямо признание от това!?!
     Чудих се дълго какво точно да постна послучай рождения ден на един от най-най-най-любимите ми български автори. Отварях ту "Лазарица, ту "Суматоха", превъртях много разкази и накрая реших да копирам един откъс от "Опит за летене" - пиеса, която първо гледах в театъра и се смях със сълзи, а после - четох и плаках от умиление. Човешки работи :)))
Из "Опит за летене", Втора част

БАБИНА ДУШИЦА: Мигар полетяваме?

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ: Полетяхме, полетяхме! Ей, Момо, я виж как полетяхме! Хайде, Момо, хайде и ти, опитомено пиле, размахай си крилата, дано покрай нас и ти започнеш да хвърчиш!

ДАСКАЛ КИРО: Ето че най-после и ние, спешените, хвърчим! Добре се сетихме да вържем скитника за себе си! Докато той кръжи над махалите и Балкана, то и ние заедно с него ще кръжим!... Я погледнете какви висини, какво ширине се простира пред погледа и как величествено е всичко!

ИЛИЙКО: Досущ като орли се реем, даскал Киро.... Иго, какво ти стана?

ИГОТО: Плача!... В умиление изпаднах!

АВРАМ СОВАЛКАТА: Аз съм като муха в паяжина.

ПЕТЛЕТО: Аз като чувал с картофи се нося и ми се вие свят. Ето ви идея сега! Кой знае къде ще има да се развяваме с таз идея!

БАБИНА ДУШИЦА: Като пилета в кълчища се уплетохме!

АВРАМЧЕТО: Не знам защо, но ме напира нещо отвътре да извикам!... Иска ми се "Ура!" да извикам!

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ: В каквото и положение да изпадне войската, знае само своето ура да вика!... Викай!

ИЛИЙКО: Ако летиме все в една посока, можем и до друга държава да достигнем. Аз никога досега не съм ходил из чуждите държави!

АВРАМЧЕТО: Сега е война и всички граници са строго охранявани. И всички стратегически обекти са строго охранявани, полицията навсякъде е турила блокада!

МАТЕЙ НИЩОТО: Човек тогава трябва да е птичка, за да може всичко това да прелети!

АВРАМ СОВАЛКАТА: Нали сме птичка!

ПЕТЛЕТО: Птичка сме, как не!

ПЕТЪР: Аз не съм птичка!

ПАВЕЛ: Ние не сме птичка!

ПЕТЪР: Ами то ако погледнеш, ние като муха без глава хвърчим! Накъде хвърчим!

ПАВЕЛ: И аз мисля, че наникъде не хвърчим!

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ: Дано бог ни запази от чужди държави! Какво биха казали чуждите държави: Нямате ли си вие държава да хвърчите из нея, ами сте се юрнали, ще кажат, да хвърчите по нашите държави!

ДАСКАЛ КИРО: Не бойте се, балона няма толкова сили! Не виждате ли, че той се задъхва. Него просто въздушно течение го вдигна и го поддържа сега, за да може да направи един кръг над Аврамови махали, а заедно с него и ние да направим един кръг над Аврамови махали!

Двамата братя Петър и Павел, които са показали само главите си от качето, надникват надолу и се скриват мигновено в качето.

МАТЕЙ НИЩОТО: Бълхата, и тя, проклетницата, заедно с мене кръжи!

ИЛИЙКО: Вижте, вижте, хвърчило! (Той се присяга, улавя тънко въженце и задърпва към себе си хвърчилото. То ще ги съпровожда до края.)

АВРАМЧЕТО: И с хвърчило се сподобихме!

МАТЕЙ НИЩОТО: Ами ние май като хвърчило хвърчим!

БАБИНА ДУШИЦА: Ако ни забележат отнякъде, какво ли ще си помислят!

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ: Сигурно ще кажат - гледайте ги тия как хвърчат горе като хвърчило! Младите добре, ами другите къде са се понесли.

АВРАМ СОВАЛКАТА (вика): Свате, ей, свате! (Прави фуния с ръце пред устата си, навежда се, почти увисва надолу и вика.) Ееееей, сватееее!... Свате бе... чуваш ли ме ей, сватеее!... Ай да му се не види и свата! Свате бе, ей, свате!

ДАСКАЛ КИРО: Какво има, Авраме?

АВРАМ СОВАЛКАТА: Викам на моя сват, ей го къде клечи долу! Тоя мой сват изглежда, че съвсем е оглушал! Я, момчета, ми помогнете във викането, дано ме чуе тоя мой сват и погледне нагоре да види как хвърча аз гордо над гордия Балкан!

Всички турят ръце на устата си, за да направят фунии и наведени надолу, викат хорово: "Сватеее... ей, сватееее!" Те се завъртат бавно, като продължават да гледат надолу. Бавно се отдалечават от свата на Аврам Совалката.

ИГОТО: Не ни чу! Той не беше ли малко възглух, Авраме?

АВРАМ СОВАЛКАТА: Ами, възглух!... Никак не е възглух той, ами не ще да вдигне глава и да види как се ние носим над махалите със скитащия балон по най-горд начин. Той, моя сват, никога няма да погледне нагоре в небето, за да те забележи, защото е забил своя пусти нос в една тиква и я клъцка със сатъра. Той, моя сват, где какво намери тиква да я насмете, и сяда да я клъцка със сатъра, защото прасе угоява. Той все сатъра гледа, тиквата и прасето, за това от тиквата и прасето по-далеко не вижда! Ама че изгубена Станка!... На тоя мой сват и с пищов да му гръмнеш в ухото, няма да те чуе, защото е забил нос в пустата тиква, не вижда по-далече от носа си и никак не се интересува, хвърчиш ли ти в облаците, или не хвръчиш!

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ: Мигар никой няма нас да ни забележи, че хвърчим!... Ами ние с най-пълен риск се хванахме да хвърчим, а ето ще излезе, че никой няма да ни забележи! Мигар е възможно да не ни забележат! Тогава за какво да хвърчим, ако не ни забележат!

ПЕТЛЕТО: Как не! Колко пъти се е случвало да мине нещо покрай тебе и ти да не го забележиш!

МАТЕЙ НИЩОТО: Ще го забележиш чак когато се напъха в ухото ти и почне да бучи в него!

ДАСКАЛ КИРО: Дали ще ни забележат от земята, или не, е все едно! Важното е, че веднъж в живота си и ние се издигаме, лекота на тялото усещаме и на душата, съпротивяваме се на земното притегляне, пъпната ни връв със земята може да се скъса - и ще се понесем по подобие на Икар из ширинето. Погледнете там, орли кръжат, околовръст край нас са все орлови кръстопътища! (Той става патетичен и разтваря ръце или жестикулира, сякаш иска да повдигне духа на групата, да я съсредоточи в една цел, за да я накара свободно да полети заедно с него в небето.) Небесният гигант сребрее, трепти и вижте как леко диша! Не е той вече наранения самотник, защото ние му вдъхваме кураж, надежда, на него никой няма да посегне! Ако започне да пада уморен, задъхан от летенето и изтощен, то тогава, братя, ние сами ще размахаме закърнелите крила, от наште сили ще дадем и ще падне скитника едва тогава, когато и ние паднем в пълно изтощение!

Част от групата започва да имитира летене. Като се преместват по въжетата Илийко, Матей Нищото и Аврамчето се групират около пламенния Даскал Киро, започват да подражават летене на птица, размахвайки бавно с по една ръка. Игото сваля шапката си и я размахва.

АВРАМЧЕТО: Ей, хора, простете ми, че пръв посегнах с ножа, исках пръв да атакувам. Сега едва разбирам, че раненият не трябва да се атакува, той трябва да се подкрепи. Кога ударения подкрепиш и се опре на твойто рамо, дваж по-силен, чувстваш, че си станал. Ей на, сега едва разбрах, че е така, и не съжалявам никак, че войнишкияг ми нож блести и светка долу, забит върху Балкана. Заради него аз най-малко три дни ще бъда под оръжие, но не съжалявам, и моля всички да ми се прости!

БАБИНА ДУШИЦА: Простете на момчето!

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ: Простено нека е!

ИГОТО (провиква се към земята): Е, хе, хе, ееееей, Земльооо!

ИЛИЙКО: Братя! Аз почвам да сънувам! Хвърча - то ще рече, че е сън това! Хвърчилото, и то със мен хвърчи, небесният балон хвърчи и като гледам около себе си - всичките хвърчим! Аз мисля, че е сън това!

АВРАМ СОВАЛКАТА: Я дайте да се ощипем един друг, да не излезе наистина, че сме сънували! От нас всеки е летял поне веднъж насън, но като се повдигне навиисоко, изплашва се и рипва като яре. Тогава се разбира, че е сън. Защо тъй е наредено: насън да става само тая работа, не знам!

ПЕТЛЕТО: Няма да е вредно да се поощипеме! Човек така може и да изкукурига!


     Слава богу, архивите са съхранили живи спомените за Радичков. Ето, според автора, последния запис на вече болния писател :



       И накрая - "Лазарица". Не може без нея! Приятна седмица на всички :)))


 

Браво на теб, Чайче!
Сърдечни поздрави!

Мамка му и прасе !
Дано и сега празнува от оня свят !
Поздрави , Чайче :)

Надявах се да дам малко почивка в изборната лудница :)

Не знам дали празнува, но си мисля, че от добра приказка не се отказва!
Поздрави, Карамболче!

Чудесно си се сетила, а мене малко ме досрамя, защото бях забравил за рожденния ден на любимия ми писател...
Наскоро посетих Берковица (той там е учил в гимназията), и видях паметника му, доста уникален, в центъра на града. Дърворезба, наречена "Дървото на живота", на името на разказа му. Изглежда като дърво, от чиито клони се подават неизменните му герои - таласъми, врабчета, свраки, кучета, и т.н...:)
Поздрави и от мен, Чайче!

Жива е паметта му! Благодаря, че припомняш за него. Прегръдка и Здравей!:)

Човек не може да помни всичко. Мен пък ме досрамя, защото в Берковица не съм ходила от поне 20 години. Ти ме заинтригува и ей сега ще потърся снимки на това дърво. Любопитна съм как са направили верблюд и тенец.
Поздрави :)

Аз все си мисля, че в това хищно и бездуховно време на никой не му е до магически реализъм. А каква нужда имаме от чудеса точно сега!!!
Здравей :)

ех, Чайче, а ние кога ли ще се издигнем??? И аз обожавам този разказ. Неговото "Акустично гърне" ми е на нощното шкафче и ме приспива вечер. Усмивки от мен и лека нощ!

"магически реализъм', но сега изпаднах в умиление! Знаеш ли, за мен "Голяма каменна рикса", "Белимел" и др. си бяха мистични измислени места като окръг Йокнапатофа на Фокнър. И когато пътят София-Чипровци ми стана обичаен, с удивление открих, че това са реално същвствуващи села. И оня път, който свършва в язовира и Григор Вачков, който язди коня си там...
Познавах Радичков(по-късно) и си отиде непочетен от БАН, мамкаим!!! Лека му пухена завивка и светъл път нагоре!
Благодаря, Чайче!!!

"Отскубвам се от тази река, излизам по склона покрай липовата гора. Ще поседя в ливадата, ще изпуша една цигара тютюн и ще погледам как суграшицата преминава в сняг и как първият сняг ще започне да застила земята. В края на долината човекът завършва копата със сено. Привързани за каруцата, конете стоят един до друг и мълчат. Снегът се засилва, моята педя земя се смалява. Не виждам вече нито лозята, нито дъбовете, нито будното езерно око; пък и то не ме вижда. Само пътят се очертава все повече и повече, най-напред той побелява. Седя, пуша, мисля си: педя земя, а в нея е отразено цялото ти отечество, тъй както в капка роса се отразява слънцето. Бил съм по други земи, с големи мерки ги мерят, на хектари и мили, на версти и километри, и трябва да кажа, че това са големи земи. Но никъде не съм видял земя, по-голяма от моята, защото това е земя, която измерваме с човешката педя.

Из "Педя земя" от Йордан Радичков
http://liternet.bg/publish5/jradichkov/pedia/pedia_zemia.htm

Дай Бог на нашата земя да се раждат негови последователи - истински българи, обичащи България!!
Жив е спомена за него! Благодаря ти, Чайче, че го спомена!!

И нещо, което и аз съм записала като теб за него в една тетрадка:

http://tota.blog.bg/lichni-dnevnici/2008/11/15/ot-starata-tetradka-spomen-za-radichkov.255236

Сериозно ли питаш кога ще се издигнем? Ще ти отговоря с цитат:

"Той, моя сват, никога няма да погледне нагоре в небето, за да те забележи, защото е забил своя пусти нос в една тиква и я клъцка със сатъра. Той, моя сват, где какво намери тиква да я насмете, и сяда да я клъцка със сатъра, защото прасе угоява. Той все сатъра гледа, тиквата и прасето, за това от тиквата и прасето по-далеко не вижда! Ама че изгубена Станка!... На тоя мой сват и с пищов да му гръмнеш в ухото, няма да те чуе, защото е забил нос в пустата тиква, не вижда по-далече от носа си и никак не се интересува, хвърчиш ли ти в облаците, или не хвръчиш!"

И аз обичам "гърнето", ама най са ми на сърце пиесите. Като дете имах шанса да гледам последното представление на "Лазарица" с Григор Вачков. От тогава още ми е залепнала.
Поздрави :)

Не знам. Това със състояването на магическото май е въпрос на усещане. А може и да е въпрос на възраст. Имам си няколко любими автори и при всяко следващо прочитане си ги откривам по съвсем различен начин. Колкото и да е странно в един кюп съм си подредила Екзюпери, Пастернак, Сароян, Йовков и Радичков и всеки път имам по-силно усещане, че ги познавам лично. Ама не в миналото, сега. Тъй че магическият реализъм май е и въпрос на избор. А БАН-ските старци не го избраха, защото завистта е човешко качество. Все едно, за горе титли не трябват :)))

Прочетох старата ти тетрадка и ми хареса. Всичко, свързано с Радичков, ми харесва. И "Педя земя" особено. Хайде и аз да те поздравя с нещо много любимо:

"Ездата на кончето-люлка е удобство, удоволствие и развлечение:
ездата на простата пръчка е страст, пренесена по неведоми пътища през
стотиците и стотици години, когато праотците ни преплували на коне
река Дунав и се заселили по нашите земи, носейки вместо знаме една
конска опашка.
Чие друго отечество е пренесено на коне и кой друг народ е успял
да събере пръснатите си семена не под златни хоругви, изписани с ми-
тически същества и девизи на латински език, а само под една конска
опашка, привързана на прост дървен прътпрът? Паметта на детето още нез-
нае това, но го знае ритъмът на неговата кръв, затуй босият хлапак пре-
пуска със своето конче-люлка по най-стремителен начин, пълен с дейст-
вие и завоевателност, а свободната му ръка почти с кавалерийски жест
замахва с въображаема сабя и сече въздуха.
Две са началата на нацията, аз ги виждам в тези две деца: едното
начало е в лудо препускащото конче за езда, действено и рисковано,
другото начало е в кончето-люлка, кончето на удобството и на
сигурността."
Из "Спомени за коне"

дано има повече българи като него.

Валя

“Човек може така да върви до края на дните си, следван по петите от кучето! Но човекът - чуй ме, Господи - си прибра кравайчето, прогони кучето от себе си, нарече го с какви ли не груби думи, помияр го нарече, Господи, бездомно куче го нарече и като видя с каква радост се съешава с другите кучета, му завидя и се закани да го скопи, за да го лиши от последната му кучешка радост... Не позволявай това да се случи, Господи, ти знаеш как да се намесиш и не ни отказвай своята небесна благодат!” /от разказа “Небесна благодат”/
***

Поздрави, Чайче! Добре си се сетила за любимия писател. И си го направила превъзходно!

Чудесен драматург!

той си е нашият нобелист.

Да има, Валя, ама нещо не ми се вижда да е така :(

Знаех си, Санде, че няма начин да не цитираш точно този разказ, който НИ е любим. Как да не ти отговоря с "Лазарица"? Ето: "Каква нелепица!... Несгодите делихме общо, еднакво слънце ни печеше, еднакво дъжд ни мокреше до костите, и есенните ветрове ни брулиха; дали обичаш, или мразиш, е все едно, ето на - еднаква участ имат и омразата, и любовта, избелели кости е белегът им и един нашийник, покрит с ръжда."
Сещам се за още нещо от оная среща. Радичков каза, че когато човекът прогони окончателно своя приятел - кучето, тогава и за него няма да има спасение. Аз в последно време много често виждам натирени по улицата кучета, та си мисля, че лошо става. Но пък нищо не ни пречи да правим изключение, нъл тъй :)))

Даже не го давам за един куп нобелисти, някои съвсем конюнктурни.
А мислиш ли, че чужденците го разбират? Аз съм чела преводи на английски и бях разочарована от постния език, въпреки че знам, че това е почти максимума.
Поздрави :)

странно! повечето коментират автора и идеята на постинга, но никой не вижда текстовете с едри букви. честно казано и аз първоначално не бях забелязал, но се сетих че вие винаги правите логически връзки и асоциации. прочетох пак внимателно, 4aiotgluhar4e. и аз мисля, че в тиквоцентричното ни общество никой не видя опитите за летене на изгубените балони. и те не разбраха, че са явления. питам се - заслужаваме ли ги или просто ще продължим да угояваме прасето.

от барутен буквар и вторият "образ"-план на радичков ми иде...за предателите с хлебарската лопата, ма то минало...и настояще!

от акустично гърне, да не говорим за чирик!

Това за тиквоцентричното общество ще го запомня :) Досещам се в какъв контекст го използвате, но честно казано, друго яче го мислех. Избрах откъса, защото смятам, че наивността понякога е много чиста и наивно красива. А сомволът на вперения в тиквата сват и отдадеността му на прасето според мен е символ на забития ни в пъпа нос. Вкопчени в ежедневието, ние наистина трудно вдигаме поглед да видим какво лети. За съжаление!
Поздрави и благодаря за гостуването :)

Така е! И поддържащите роли при Радичков са живи и верни като първоплановите.
За лопатата... Не е минало и май никога няма да бъде. От времето на Пилат Понтийски все е имало хора, които са готови да се извъртят и тако, и вако заради интереса.

"и от акустично гърне, да не говорим за чирик!"
Всичко! Поколенията ще го редят до Вазов и Йовков.

Поздрави, за хубавия пост!!!

Благодаря ти, че ни пренесе в света на Радичков и заедно почетохме паметта му!

Здравей :)

Не само сладкодумец, бих казала МЪДРЕЦЪТ от Калиманица.
Много странно - днес се сетих за Бабина душица /може би от мисълта за мащерката:)/ в изпълнение на Р.Ябанжиев.
"Опит за летене" - ще полетим ли наистина ?
Сетих се и за едно изречение на този наш мъдрец:"КОЛКОТО ЕДНО НЕЩО Е ПО-СЛОЖНО, ТОЛКОВА Е ПО-НЕСЪВЪРШЕНО."
Може би затова е толкова съвършен Радичков, защото е пределно истински и несложен.
О, сещам се и за други негови фрази, които са мигащи светлини в съзнанието ми.
Поздрави, мило Чайче и сърдечни благодарности!

Такае! При Радичков където копнеш, все някоя мъдрост изскача.
Ще полетим ли? Не знам. Мисля, че докато не излезем от тиквоцентризма, няма, ама знае ли човек :)

преди четири години "Пупаво време" доста се задържа в чантата ми, последната негова книга, която съм си купила

тук е едноименният разказ
http://www.bgvet.org/fun/art/pupavovreme.php

Припомних си "Пупаво време" и една смешна случка, свързана с разказа. Когато синът ми беше малък, все му казвахме, че пупата върви пет минути преди него. Един ден ми носи книгата и пита "Аз глупак ли съм? Тук пише, че голям човек с пупа е глуповат". Изненадах се, не бях чела още разказа. Сума ти време се обяснявахме, че подут корем и празна глава са различни неща :) И той обича Радичков от едно съвместно гледане на "Опит за летене".
Поздрави!

*******************************************