Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.07.2011 16:56 - Кръстоносни походи на Балканите
Автор: alexanderherzdorf Категория: История   
Прочетен: 5389 Коментари: 3 Гласове:
4

Последна промяна: 10.07.2011 17:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

Причини и следствие

 

 Кръстоносните походи на Балканският полуостров се провеждат като редица сухопътни и военниморски кампании в периодът от 1366-1457 г. Като основна причина за тях се приема нашествието на османските турци на Балканите  и техните продължителни завоевания. В резултат на това са унищожени редица християнски държави като Второто Българско царство(1396 г.), Византийската империя(1453 г.) и Сърбия(1459 г.) като се застрашава пряко сигурността на редица централноевропейски монархии, начело с Унгарското кралство. Кръстоносните походи срещу Османската империя постигат временни цели и не успяват да реализират цялостен стратегически успех и да изпълнят главната си цел – да прокудят османсите турци от Балканите. Те обаче успяват да докажат, че дори и във време на феодално разцепление на европейските държави и не тежки междуособици, единните съюзи срещу общият враг са възможни.

 

Кръстоносен поход през 1366-1367 г.

 

статуя на граф Амадео Савойски

 Първият кръстоносен поход на Балканите се провежда в периодът 1366-1367 година, като причините за него са две. Първата представляват интензивните османски рейдове в Източна Тракия, които обезлюдяват териториите на Византийската империя и заплашват столицата Константинопол. Император Йоан Пети Палеолог има нужда от съюзници, за да преодолее заплахата и поема на пътешествие до Унгария, търсейки съглашение с крал Лайош Анджуйски. По пътя си обратно обаче той бива задържан от българският цар Иван Александър, който отказва да го пропусне през земите си.

 На помощ на императорът идва неговият братовчед граф Амадео Савойски, който събира сухопътна армия, натоварва я на кораби във Венеция и поема на изток. В Егейско море към него се приъединява друг сродник на византийският василевс – генуазкия управител на остров Лесбос Франческо Гатилузи.

 През август 1366 г. обединените им сили извършват десант в Галиполи и отнемат полуострова от османските завоеватели, като след това преминават Босфора и навлизат в Черно море, отправяйки се към българските брегове. През есента на 1366 г. граф Савойски завзема пристанищата Анхиало, Месемврия и Емона, а на 25 октомври обсажда силната черноморска крепост Варна. Под стените на Варна графът прекарва повече от месец, което довежда до започването на преговори. Постигнат е договор според който императорът е пропуснат да се завърне в Константинопол и пристанищата преминават под византийска власт, но Византия получава задължение да изплати на Българското царство сума от 180 000 флорина. През 1367 година граф Савойски напуска Черно море и слага край на експедицията.

  
военната кампания на граф Амадео Савойски в Черно море

Кръстоносен поход през 1396 г.


 
битката при Никопол

 През 1389 г., след смъртта на Мурад Първи, на власт идва неговият син Баязид Илдаръм, който продължава завоевателната политика на предците си с още по-голям размах. Османските армии се насочват срещу селджукските емири в Анатолия, а на Балканите чрез последователни действия унищожават Търновското царство и Добружданското деспотство, принуждават видинският цар Иван Срацимир да стане васал на султана и обсаждат столицата на Византия Костантинопол. Не секват и османските атаки срещу Сърбия и деспотите в Македония.

 Завоевателната политика на Баязид в региона на Долен Дунав обаче се оказва заплаха за интересите и сигурността на Унгария, което води до изострянето на отношенията с крал Сигизмунд фон Люксембург. Унгарският крал вече е започнал формирането на коалиция, като успява да привлече на своя страна Византия, Венеция и влашкия воевода Мирчо. Апел за участие в кампанията е отправен и към западноевропейските държави, които нямат пряк интерес от война с Османската империя като Англия и Франция( Сигизмунд се възползва от наскоро сключеното примирие между двете страни). Призивите му успяват да събудят дълбоко вкоренените кръстоносни блянове на католическа Европа и към унгарската столица Буда поемат големи контингенти. В същото време във Венеция е започнал строежа на бойния флот за кампанията – екипират се общо 17 галери, десет на разноски на византийския император, три на унгарския крал и четири на Републиката.

Сухопътните сили поемат на поход от Буда в средата на август 1396 г. с числен състав от около 60 000 души( унгарци, поляци, французи, бургундци, италианци, германци и англичани). Предводители са крал Сигизмунд и Жан Наварски, син на бургундският херцог Филип Втори Смели. Армията се придвижва по брега на Дунав и достига до Видин, столица на последната българска средновековна държава – Видинското царство. Впредвид големите шансове кръстоносната армия да прокуди турците от Балканите, цар Иван Срацимир се отмята от васалитета си към Баязид и изявява покорство към краля на Унгария. От Видин кръстоносната армия продължава на изток и завземя Оряховската крепост, след което излиза пред стените на Никопол. Градът е подложен на обсада в продължение на 15 дни, но успява да го превзема. По това време пристига 200 000-а османска армия, начело със самия султан.

 Под стените на града кръстоносците свикват военен съвет, за да обсъдят възможните стратегии. Влашкият войвода Мирчо предлага той да започне битката, тъй като също като унгарците, власите познават отлично османската тактика. Сигизмунд е съгласен с доводите на войводата, но Жан Наварски настоява той да започне атаката и накрая е прието неговото решение.

  Сражението се състои на 25 септември 1396 г., като атаката започва Жан Наварски. Той си пробива успешно път през два от турските корпуси, но в разгара на битката той е свален от седлото си и войската му е обкръжена. Виждайки разгрома на своя съюзник, Сигизмунд Унгарски се впуска в атака, като почти успява да обърне султановата армия в бягство. Трудното положение на османците обаче е спасено от идването на сръбски войски, начело с деспот Стефан Лазаревич, което решава изхода на битката в полза на султана. Унгарската армия и съюзните и войски отстъпват, а крал Сигизмунд се качва на една византийска галера на Дунав, която го отвежда до Константинопол, а оттам по море се връща в Европа. Кръстоносният поход през 1396 г. завършва с провал.

 

спасяването на живота на крал Сигизмунд при Никопол



крал Сигизмунд Унгарски




Жан Наварски

Формирането на антиосманският съюз и зимната война

(1442-1443)

 

султан Мурад Втори

 Формирането на нова широкомащабна антиосманска коалиция, започва след като султан Мурад Втори активизира своя завоевателна кампания срещу Влашко, Сърбия, Трансилвания, Босна и Византия в периодът 1438-1442 г. В Сърбия османските войски завоюват Борач, Зворник и Сребреница, а на 29 август 1439 г.(след тримесечна обсада) и Смередево. Унгария е заплашена от османско нашествие, а Босна е под непрекъснат терор на осамнски рейдове. В това време Константинопол е обсаден, а османската флота подлага на атака, макар и неуспешна, остров Лемнос. За успехите на султана подпомагат и междуособиците във Византия и Унгария.

 Като основни събития, довели до формирането на антиосмански съюз, се водят уреголирането на междуособиците във Византия и Унгария, сключването на уния между православната и католическата църква през 1439 г. по време на Флорентинският събор и няколко военни успеха. През 1441 г. султан Мурад изпраща войски в Трансилвания, под предводителството на Мезид бей, които обаче търпят тежко поражение от трансилванският войвода Януш Хуниади. Втора османска армия е погубено от Хуниади в Трансилвания през септември 1442 г. по време на битката при река Яломица.

 Папата, също заинтересуван от тази кампания, надначава кардинал Джулио Чезарини за легат в Полша, Унгария и Бохемия, като му дава изрична задача да съдейства за помирението между избраният за крал на Унгария Владислав Трети Ягело и жената на починалия Алберт Втори Елисавета. През 1442 г. непосредствено след победата на Хуниади крализата оттегля своите претенции, но кардиналът не напуснал Унгария, а се заел със следващата си задача – събирането на сухопътна армия.

 С подготовката на сухопътните сили започва и подготовката на флотата за предстоящата кампания. През 1443 г. във Венеция започва строителството на десет галери, поръчани от папата. Ловката византийска дипломация пък успява да привлече бургундският херцог Филип Трети към съюза, който поръчва екипирането на още 10 галери и изпраща малка ескадра от Ница. Определени са командващи на военноморските сили – папската флота преминава под командването на кардинал Кондулмиери, а бургундската – под това на Валеран дьо Ваврен.

 Интересна подробност, около формирането на коалицията, замислена като християнска, е привличането на един особен съюзник – Ибрахим, емир на Караман. Той напада анатолийските владения на османските турци, като нанася големи разрушения и оплячкосва много градове. Това принуждава султан Мурад да поведе армия от Одрин в Мала Азия. До генерален сблъсък между силите на емирът и султанът не се стига, тъй като Ибрахим моли за мир. През октомври 1443 г. Мурад се връща в Одрин, където обаче го застига страшната вест, че тежковъоръжена армия с артилерия, под предводителството на крал Владислав, Януш Хуниади и Георги Бранкович и е започнала марш през Сърбия.

 Първоначално на похода реагира румелийският берлейбей Касъм паша, заедно със санджакбейовете. Те се опитват да поемат удара на кръстоносната армия, но при вида на вражеската армия побягват, а единственият от тях, който се осмелява да влезе в битка – Хасанбейоглу Иса е напълно разгромен, а войниците му избити. Султан Мурад нарежда сбор на армията му в София и свиква военен съвет в Пловдив, където взема решение за блокиране на старопланинските проходи и предприемане на мерки от евентуална византийска атака срешу Одрин. Веднъж завършвайки тези приготовления той се присъединява към армията си в София.

 По това време кръстоносната армия вече е завзела преминала река Морава при Ниш и завзела Драгоман, като препускат в посока София. Султан Мурад, повлиян силно от мнението на Касъм паша и Турахан бей, че силите му няма да могат да устоят на унгарската атака и заповядна изтегляне от София, като предварително опожарява града. Хуниади и Владислав влизат в опожарения град и разбиват силите на Узункаръоглу бей, като оттам поемат към Златишкият проход, където са разположени султановите войски. Османците вече са блокирали всички останали подстъпи към долината на река Марица, така че кръстоносците са принудени да срещнат османската армия в директен бой.

 Атаката при Златишкият проход е започната от Хуниади, последван от крал Владислав. Унгарският устрем обаче не успява да пробие защитата на еничарите и абазите, като боят продължава през целия ден. На следващия ден обаче османската армия постепенно преминава в контраатака, като започва да отблъсва кръстоносците към лагера им.  Султанът нарежда врагът да бъде обкръжен и унищожен, но армията на Владислав и Хуниади успява да остпъти и да поеме обратно към Сърбия. Мурад Втори изпраща армия, начело с Турахан бей, Хасан паша и Махмуд бей, брат на Великият везир Халил Чандарлъ да преследват отстъпващата към Пирот кръстоносна армия. При Драгоман обаче силите на Хуниади се обръщат в контраатака и унищожават османската армия, като вземат множество ценни пленници.

 Двете страни изпадат в патово положение – османската армия е принудена да се върне в Одрин, а кръстоносците нямат възможността да продължат настъплението си. Това довежда до сключването на десетгодишно примирие в Одрин между представители на Унгарското кралство и султана. Като резултат Махмуд бей е върнат на османците, а те връщат на Георги Бранкович Смередево, Къпиново, Ново Бърдо и Голубац.

 
кардинал Джулио Чезарини

Варненски кръстоносен поход през 1444 г.


крал Владислав Варненчик

Сключеното примирие между османците и унгарците разбунва духовете сред антиосманския съюз. През август 1444 г. завършената във Венеция армада навлиза в Дарданелите, а кардинал Чезарини обявява мирът за невалиден, тъй като е бил подписан без съгласието на папата. В Османската империя също настъпват промени – султан Мурад абдикира в полза на своя син Мехмед и се оттегля в Маниса, а в различни краища на империята се зараждат проблеми. В края на 1443 г. албанският вожд Скендербег дезертира от османската армия и слагайки ръка над крепостта Круя се обявява за независим управник. В началото на 1444 г. Константин Палеолог, деспот на Мистра, атакува османските владения в Южна Гърция и постига значителни успехи. Несигурността се засилва и чрез игрите на Византия, която освобождава поредният претендент за османската корона, но решителният момент идва през септември.

 На 20 септември 1444 г. като гръм от ясно небе пристига вестта, че грамадна унгарска армия, водена от крал Владислав, Януш Хуниади и кардинал Чезарини е преминала Дунав и е започнала разрушителен марш на изток от реката, нарушавайки Одринското примирие. Георги Бранкович, доволен от своите придобивки по силата на примирието не участва в кампанията.

 Първоначално кръстоносната армия  конфискува реколтата и добитъка на селяните по долината на река Тимок и нанася поражение на османската армия при Северин. Вражеската войска, водена от Кюмеоглу бей и разгромена, а лагерът й опожарен. Маршът на унгарците продължава успешно с превземането на Видин след седемдневна обсада. Под стените на града към армията на унгарците се присъдинява и седемхиляден влашки контингент, предвождан от воеводата на Влашко Влад Дракул.

 Обединените сили продължават своя поход като завземат Оряхово и Ловеч, избивайки османското население по пътя си. Кръстоносната армия обаче се проваля в опитите си да завземе Никопол и Търново. При Никополската крепост щурма се оказва неуспешен, а при Търново изпратеният от крал Владислав отряд от 500 рицари, бива обкръжен от османските сили и избит. Тези събития обаче не могат да попречат на победният унгарски марш към морето – първоначално пада Шумен, след това и Нови пазар, където всички турци са избити. Следват унгарските победи и Провадия и крепостта Бедрич, след което тяхната армия се насочва към Варна.

 Докато армията на Хуниади, Чезарини и крал Владислав трупат успехи, подкрепяни от местното християнско население, османците започват да се готвят за отбрана и контраудар. Цитаделата в Одрин е укрепена, а Шахабеддин паша събира румелийските войски в Стара Загора. Абдикиралият султан Мурад взема решение да се завърне от Маниса и повежда анатолийската армия към Балканите.

 За да успее да се прехвърли от Мала Азия на европейският бряг, той трябва да премине през един от двата пролива – Босфора или Дарданелите. И двата обаче са блокирани от флотата на атниосманският съюз, но султанът не се отказва и избира Босфора. Причината за това се корени във факта, че ескадрата на дьо Ваврен, разположена в Босфора е по-малобройна от 20 галери, разположени в Дарданелите, под командването на кардинал Кондулмиери. Флотата в Босфора се брои на бургундски кораби, няколко византийски съда и 2 галери, екипирани по поръчка на крал Владислав в Дубровник. Транспортът за султановата армия е уреден от генуазците, врагове на венецианците. Докато се извършва прехвърлянето турците разполагат артилерия от двете страни на пролива, която обстрелва християнските кораби и потапя един византийски кораб. Впоследствие се разразява и морска буря, която оставя Валеран дьо Ваврен с вързани ръце, неспособен да противостои на османското прехвърляне. Анатолийската армия на Мурад се озовава на европейски бряг и поема към Одрин. В столицата той дава последни наставления на Великият везир Халил Чандърлъ и принц Мехмед, относно защитата на столицата от евентуална византийска атака и поема към Ямбол, където се съединява с румелийската армия на Шахабеддин паша. Обединените османски сили тръгват на изток покрай река Камчия, към Несебър, а оттам продължават по морския бряг към Варна.

 Генералното сражение между двете армии се състои на 10 ноември 1444 г. северно от Варна. Унгарците са изградили барикади от коли и оръдия, които използват като прикритие при евентуален обрат на битката, а султанът е разпределил войските си по следният начин: центърът на армия се състои от еничарите, командвани лично от него, лявото крило е формирано от войските на Шахабеддин, а дясното – от анатолийците на Караджа бей.

 Първоначално успехът е на страната на унгарците – изправени пред мощната атака на Влад Дракул и Михаил Силаги редиците на анатолийците рухват и те побягват назад. Караджа бей загива в сражението. По същото вреве Хуниади повежда атака срещу румелийците, като османските войски се проваляв в опита си да спрат неговата атака и в средата на сражението бейовете побягват панически, водени от най-видните пълководни: Шахабеддин, Малкочоглу и Фирузбейоглу. Само един от тях – Дауд паша – обаде се връща и успява да разбие няколко унгарски подразделения, като корпуса на епископа на Егер. Януш Хуниади обаче бързо спира този опит и окончателно отблъсква румелийските сили.

 Двете крила на османската армия са сразени. В същото време крал Владислав нанася удар върху центъра на османската армия и успява да наруши редиците му. Еничарите отстъпват, но впоследствие обаче се прегрупират и с подкрепа от разгромените крила, започват да задържат унгарския устрем и да разстройват редиците на Владислав. Кралят се опитва да пристрои армията си, но загива от османски меч.

 Това е и преломната точка на битката. След смъртта на Владислав кръстоносците започват масово изтегляне от бойното поле, водени от Хуниади. Част от тях намират убежище зад барикадите, където удържат позиции до вечерта, но след това биват разбити. Унгарците се изтеглят от Бедрич, Шумен и останалите крепости, завзети по пътя към морето, а султан Мурад раздава златни монети на освободените пленници, след което се връща обратно в Одрин, а оттам в Маниса.

 

Битката при Варна

Кръстоносният поход по Дунав през 1445 г.



Влад Дракул

 Кръстоносната идея не отслабва и през 1445 г., въпреки разгрома при Варна и смъртта на крал Владислав. Хуниади се е спасил, а флотата на дьо Ваврен и кардинал Кондулмиери е почти непокътната в Проливите. След Великден на 1445 г. унгарски благородници се срещат с бургундеца Пиетре Вааст на Дунав, за да обсъдят възможностите за събирането на нова армия. Отново са постигнати значителни резултати: бургундците обещават да поемат по реката с 6-7 галери, Влад Дракул се наема с изпращането на един корпус, Хуниади обещава да пристигне под стените на Никопол не по-рано от септември, а император Йоан Осми Палеолог – да освободи Сауси(Савджъ), претендент за османската корона.

 Военните действия започват през август 1445 г., когато флотилията на кардинала и дьо Ваврен отплава от Браила към Силистра. В силната османска крепост е разположен гарнизон от 25-30 000 души. Двамата адмирали предоставят на Савджъ галера, с която той се приближава до крепостта и се опитва да убеди гарнизонът в легитимните си права за престола, но в отговор получава оръдеен залп. Това остава неговият първи и последен опит и дьо Ваврен и Кондулмиери повече не се възползват от него и продължават към Никопол.

 Първата крепост по пъти им е Тутракан с малък гарнизон от 150 души. Крепостта е успешно превзета. Следващата спирка на галерите е Гюргево, овладяно след капитулацията на командира. Падането на Гюргево е последвано от падането на Русе, след което флотилията се насочва към Никопол, като получава вест че армията на Хуниади е на два дни път от нея.

 Под стените на Никопол се събира флотата, армията на Хуниади и влашките сили, начело с Мирчо Бесараб, син на Влад Дракул. Градът отново е подложен на обсада, която продължава две седмици, но не се увенчава с успех. Междувременно обаче пристига голяма османска армия, която принуждава кръстоносците да се изтеглят. Османците преследват войските на Хуниади по Дунав, но до генерално сражение не се стига. Кардинал Кондулмиери и Валеран дьо Ваврен се връщат в Константинопол, заедно с флотилията си. На походът е сложен край.

 Приключването на кампанията остава твърде двойнствен резултат – османската армия запазва своите позиции, Георги Бранкович запазва владенията си, а Влад Дракул слага ръка на Тутракан, Гюргево и Русе. Януш Хуниади практически става владетел на Унгария, като получава поста регент на крал Ласло Пети, след смъртта на крал Владислав в битката при Варна.

 

Кръстоносен поход през 1448 г. и Втората косовска битка

 

 Гравюра отнасяща се за Втората Косовска битка

През 1447 г. Януш Хуниади възобновява плановете за кръстоносен поход със съюзниците от 1444 г. Воеводата-регент изпраща посланици във Венеция и Рим, за да ги привлече към подготовката. Сенатът на Републиката обаче му отказва, обоснавайки се с войната си в Ломбардия. Папа Николай Пети обаче проявява интерес и обещава на Хуниади четирихилядна конница от Папството и арагански контингент със същата численост за кампания, която да започне преди април 1449 г.

 През март 1448 г. Хуниади отново изпраща посланик в Републиката, но отново получава отказ от Сената, който този път използва като оправдание войната с Милано. Вдействителност обаче Републиката се надява на съвместни действия със султан Мурад срещу Скендербег, който тероризира венецианските колонии в Албания. Хуниади обаче не се отказва с това и продължава да търси съюзници. Както през 1444 г., така и сега той може да разчита на верността на власите в лицето на воеводата Дан, убиецът на Влад Дракул. Като съюзник той успява да привлече и самият Скендербег, който се наема с предоставянето на контингент от 20 000 души за кръстоносната армия.

 В началото на септември 1448 г. унгарците пресичат Дунав и навлизат на територията на Сърбия. За разлика от предходните кампании сега Хуниади има твърде малко възможности. Армията му се състои едва от четити хиляди унгарски и влашки пехотинци, седем хиляди конници и две хиляди покрити коли за пренасяне на оръдия. Власите на Дан са били разгромени след неуспешно нашествие в Северна България. Без подкрепата на Венеция Проливите не са блокирани, а Скендербег изглежда не бърза да помага на унгарците. Затова Хуниади решава този път да не поема на изток по реката, а да премине на юг през Сърбия към Косово поле и да достигне до Скендербег сам.

 Султан Мурад, който по това време се бие със Скендербег в Албания, веднага изоставя кампания си там и заминава за София, където да събере армия, която да пресрещне унгарците и да ги отблъсне. В Софийското поле се събират румелийските корпуси на Караджа паша, десет хиляди спахии от Анатолия, водени от бейлербея Узгуроглу Иса, десет хиляди абази и осем хиляди еничари. Присъединяват се също така много доброволци и войски на емирът на Караман. Грамадната армия поема от София, преминавайки през Ниш към Косово поле, за да пресрещне силите на Хуниади.

 Битката между двете армии се състои на 23 октомври 1448 г. при Косово поле. Османците са взаимствали голяма част от унгарската тактика и са изградили укрития от коли, щитове и шипове. Атаката е започната от унгарците, като Хуниади се опитва да разгроми румелийската пехота, а след това се насочва срещу укрепленията. Еничарите обаче успяват да опазят укрепените позиции от устрема на кръстоносците и на зазоряване османските войски започват да обкръжават унгарската армия. Унгарците започват контраатака, която обаче се оказва с много жертви.

 Решителният момент обаче настъпва с дезертирането на власите, които изпращат свои пратенеци при Великият везир и султан Мурад. Власите угодничат на султана и изказват своята лоялност, но османският владетел е толкова потресен и възмутен от тяхното предателство спрямо Хуниади, че нарежда те да бъдат насечени на парчета, заради това, което са сторили. Денят продължава с откъслечни схватки.

 Сутринта на 25 октомври Януш Хуниади напуска бойното поле, заедно с армията си и се оттегля на север. Изтощените османци не преследват своя враг и се завръщат в Одрин, водени от султана.

 

Битката при Белград през 1456 г.



Януш Хуниади 

  През 1455 г. султан Мехмед Втори Завоевател решава да се заеме със завоюването на Белград и да проведе разрушителна кампания, с която да подчини Унгарското кралство на своята воля. За тази цел той събира румелийските корпуси на Дайъ Караджа и анатолийските на Исхак паша в Софийското поле, заедно с артилерия от 28 батареи. Армията на султана достига численост от около 100 000 души. Паралелно с това той издава заповед по река Морава да бъдат построени 100 галери под ръководството на Заганос паша, който да обсади Белград откъм река Дунав. За екипаж сулната изпраща еничари и абази, а Дайъ Караджа получава задачата да ескортира флотата и да отблъсква всяка вражеска атака срещу нея.

 Още щом османските приготовления за война започват, в Унгария пристигат първите сведения. На 7 септември 1455 г. дубровникчани предават доклад на Януш Хуниади и крал Ласло Пети за османски галери, които напролет ще отплават по Дунав към Унгария. Сведения пристигат и от завърналият се от Истанбул венециански байло Бартоломео Марчело. Тревожните вести принуждават унгарците да свикат съсловно събрание на 6 февруари 1456 г. на което папският легат Хуан де Карвахал упълномощава минората Джовани Капистрано да събере войска за кръстоносен поход. На 6 април е взето решение да бъде започнат поход срешу османците през август. Султан Мехмед обаче изпреварва унгарците и се появава в околностите на Белград още през първата седмица на юли.

 Султанът вече е раздвижил фигурите си на дъската. От Жабори, източно от река Морава, той изпраща две разузнавателни групи – едната към Белград, за да следи действията на Хуниади, другата към Смередево, за да наблюдава действията на деспот Георги Бранкович. Сведенията, които султанът получава обаче не са окуражаващи: Хуниади приближава Белград със силна армия, в градът се намира Михаил Силаги, а Георги Бранкович, отчаян от османското нашествие и от бунта на сина си Лазар е предложил на крал Ласло Голубац, Сребреница и половината от Ново Бърдо в замяна на унгарска военна помощ. Сведения пристигат и от Дайъ Караджа, който докладва за силната унгарска армия на Хуниади и Капистрано и за унгарски кораби, които плават по Дунав срещу галерите.

 Султанът разполага своя лагер в околностите на града и изпраща един отряд, който завързва откъслечни схватки с гарнизона в Смередево, както и още един, за да подсигури тила на своята армия от всякакви възможни атаки в гръб. Обсадата на Белград започва, като от самото начало османците изпитва трудности. След като блокират града по Дунав те не успяват да направят същото нещо и по река Сава. Султан Мехмед отхвърля и идеята на Дайъ Караджа османски сили да бъдат прехвърлени през Дунав, за да пресрещнат армията на Хуниади и Капистрано и да не й позволят да влезе в града.

 На 14 юли унгарските кораби достигат закотвените по реката османски галери и използвайки своето предимство че са по течението ги нападат първи и им нанасят пълен разгром. Унгарците получават пълен контрол над реката и техните предни отряда успяват да влязат в града. Султанът обаче действа мълниеносно и нарежда незабавен щурм, за да завладее крепостта преди Хуниади да е прехвърлил своите основни сили там. Призори на 15 юли едно оръдия разрушава една от кулите и позволява на многочислени османски отряди да нахлуят в града. Унгарците обаче, водени от Силаги, им устройсват капан, като затварят пътищата им за отстъпление и ги разгромяват. Вечерта на същият ден в Белград влиза и самия Хуниади, което практически решава изпода на обсадата.

 На 21 юли османците правят последен опит за щурм, като мночислените им отряди навлизат през пробивите в стената. Хуниади обаче ги напада от две страни, затваря им пътищата за отстъпление и ги избива по улиците на града. След това той изпраща 30 000-а пехота да нападне султановата армия, като това предопределя изходът на битката. Загиват Дайъ Караджа, командирът на еничарите, а самият Мехмед се измъква на косъм от смъртта. На 22 юли напълно разгромената османска армия започва остъпление на юг през Сърбия.

 Битката при Белград има историческо значение, защото след тази градниозна победа османските сили няма да се опитват да нахлуят в католическа Европа за следващите петдесет години. Самият факт, че папа Калист Трети нарежда на храмовете в цяла Европа да бият камбани по обяд в чест на победата доказва нейната значиност. Хуниади обаче не се радва дълго на победата си, тъй като чумата, която застига войските му при Белград и раните, които получава в сражението, известяват неговата кончина.

 

Битката при Белград



Свети Джовани Капистрано

Кръстоносният поход в Егейско море през 1456-1457 г.



папа Калист Трети

 

 През 1456 г. папа Калист Трети започва подготовка за широкомащабна морска кампания в Егейско море, екипирайки шестнадесет галери. Целта е да бъдат превзети островите пренадлежали в миналото на Византийската империя и генуазката фамилия Гатилузи и да бъда постигнато съглашение между държавите в региона срещу засилваща се военноморска мощ на османците. Към начинанието на Калист Трети се присъединява и Алфонсо, крал на Арагон и Неапол, който предоставя още 15 кораба. Флотата е поставена под командването на кардинал Лодовико Тревизан. Военните операции започват в края на 1456 г., когато закотвената край о.Родос флота отплава към Лемнос. Островитяните и гарнизонът от 100 еначари се предават без бой и Тревизан поема към о.Тасос. Тасоският гарнизон обаче оказва съпротива и островът е презвет със сила. След това десет галери поемат към о.Имброс, с цел да го превземат, но тук се намесва живеещият на острова византийски благородник и хронист Кривотул, който е управител на острова и успява да убеди Тревизан, че няма нужда от превземането на Имброс. Оттам флотата се насочва и презвема остров Самотраки.

 Султан Мехмед обаче е убеден, че кардинал Тревизан дължи своите успехи на активната подкрепа на братята Доминико и Николо Гатилузи, управителите на остров Лесбос. Той изпраща армада от 150 кораба, превозващи пехота, конница и артилерия да превземат острова. Командващият адмирал Исмаил дебаркира на северната част на острова и обсажда крепостта Митимна, но не успява да я презвеме. Исмаил поема обратно към Галиполи с голяма плячка, а островитяните молят за мир, като изпращат трибута на султан Мехмед. Султанът удовлетворява молбата им и сключва подобни договори с генуазците от Хиос и венецианците от Наксос.

 Скоро след това кардинал Тревизан напуска Егейско море, успешно завършил военните аспекти на кампанията. Дипломацията обаче се проваля, тъй като не е постигнато сългашение между католическите сили в региона. Действията на султана обаче доказват способността на османците да събират цели армади и да провеждат първокласни морски операции. Съвсем скоро жертва на тяхната завоевателна политика стават венецианците, генуазците и арагонците.

 

Българското участие:

 

 „Християните, живущи в България, се пробудиха…”

 

Валеран дьо Ваврен




Гласувай:
4
0



1. crusader - Комплимент за постинга!
10.07.2011 17:52
Благодаря за чудесната информация за тези кръстоносни походи!

С християнски поздрави!

Frank
цитирай
2. germantiger - ...
11.07.2011 03:49
Силен постинг в "секция" История, хронологичен, изчерпателен, с вкус картините дори и то в "насока" каквато досега не си показвал бялсък, а явно интерес имаш и вън от философията, че и вън от политиката!

Единствено ще спомена, че Сигизмунд е и Император на Свещената Римска империя на германската нация.
цитирай
3. анонимен - Прекрасно!!!
27.02.2012 20:27
Много,много ми хареса...!!!Невероятно добро постижение от където и да го погледнеш.Точно и стилно,без политика а обективна и увлекателна история.Картините са хубави и поставени на точното място.Желая Ви бъдещи успехи!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: alexanderherzdorf
Категория: История
Прочетен: 442533
Постинги: 121
Коментари: 923
Гласове: 853
Архив
Календар
«  Октомври, 2014  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031