Никифор ІІ Фока
През 966 г. император Никифор ІІ Фока е на върха на славата си. Изключително талантлив пълководец, той постепенно отвоюва Кипър, Крит и Киликия от арабите, а в тази година тепърва се е завърнал от своя поход в Сирия, където е сложил ръка на Тарс. Въпреки че до смъртта му оставали само три години, победите щели да продължат да идват една след друга – освобождението на древната християнска столица Антиохия и унижението на арабите с превземането на Дамаск, но в настоящия момент пред него застават пратениците на българския цар Петър, дошли да получат ежегодния данък от Византия. Изпълнен с гняв от това, че те идват във времето на такива грандиозни успехи, Никифор ІІ нарежда те да бъдат бити и казва следните думи „Ние ще бъдем достойни за презрение, ако след досегашните си победи над нашите най-страшни врагове, бихме продължавали да плащаме данък на тоя варварски народ”. Тези думи се оказват съдбоносни, защото те поставят началото на един военен поход, впоследствие и на една византийска дипломатическа авантюра, чиито резултати са няколко десетелия борба на живот и смърт между българските владетели и господарите на Константинопол за съдбата на Първото българско царство. Може би все пак византийските историци са поукрасили историята за гнева на императора, който по същото време научил, че българите са сключили договор с маджарите за тяхното пропускане през българските земи към Византия. Но е факт, че още в началото на 967 г. имперската армия нахлува в Тракия и слага ръка на множество погранични крепости. Император Никифор ІІ обаче не се решил да продължи на север. Един летописец, съпътствал тази имперска акция, описва това по следния начин: „Императорът не се реши да изложи войските си на поражение в българските планини, тъй като известно е, колко много пъти ромеите са били връхлитани и погубвани в техните теснини.”. Явно споменът за злощастния съиметник на императора Никифор І Геник все още не бил избледнял...
печатът на цар Петър І
След като Византия не успява да издейства общ договор спрямо маджарите, император Никифор ІІ решава да използва ловката византийска дипломация, за да разреши своите проблеми с България. Той изпраща в Киев патриция Калокир с 1500 литра злато и други дарове за руския княз Светослав. Плячката, която очаквала русите в България, окончателно склонила княза на това далечно начинание. Така през пролетта на 968 г. от Киев потегля грамадна армия от 60 000 души без да се броят наемниците. Цар Петър ги пресреща на брега на Дунав, но неговата армия, състояща се от едва 30 000 души претърпява поражение и войските му се затварят в Дръстър(Силистра). След това Светослав покорил осемдесет крепости. Действията му обаче уплашват император Никифор ІІ, който разбрал, че Калокир убедил русина да продължи на юг и да превзема Константинопол. Никифор започнва преговори с Петър, докато и българската дипломация не стояла безучастна. Тя успява да накара печенегите да обсадят Киев и Светослав е принуден да изостави похода си и да се върне да брани столицата си. През 969 г. обаче войските му отново преминават Дунава и нанасят ново поражение на българската армия. Цар Петър приема монашески сан и умира, докато русите завземат цяла Източна България столицата Преслав. Никифор ІІ осъзнава своята грешка, че си е докарал един див и непостоянен съсед, който не споделя нищо общо с Византия, за разлика от българите, с които империята има вече традиционни отношения.
русите завоюват България, из Манасиевата хроника
Събитията обаче се развиват с твърде голяма скорост. Никифор Фока става жертва на заговор, ръководен от неговия племенник Йоан Цимисхи. Докато русите се разпореждат в България и имат на свое подчинение българския цар Борис ІІ, Византия трябва да действа бързо. През пролетта на 970 г., няколко месеца след смъртта на Петър, Светослав оставя в Преслав войводата Свеналд и потегля с армията си към Тракия. Само при Пловдив войските му избиват около 20 000 души. След това той се насочва към Източна Тракия като към 30 000-та русо-българска армия се стичат маджари и печенеги. При Аркадиопол обаче те се натъкват на опитния византийски пълководец Варва Склир и претърпяват поражение, което позволява на Цимисхи да стабилизира Тракия и да се подготви за поход на север. През ранна пролет на 971 г. 300 големи и множество по-малки бойни кораба блокират Дунав и прекъсват пътя за подкрепления за армията на русите. Цимисхи потегля от Константинопол през Одрин и Източния Балкан с армия от 30 000 души и на 5 април 971 г. превзема Преслав, подлагайки гарнизона на Свеналд на поголовно изтребление. По думите на летописците българите се бият наравно с русите, тъй като „били изпълнени с гняв срещу византийците, тъй като те станали причина за нашествието на русите в земята им”. След това Цимисхи потегля към Дръстър и Доростол, където се намирала останалата руска армия. Обсадата на Дръстър траяла три месеца като накрая било сключено споразумение и русите били пропуснати на север без пречки. Имперската дипломация обаче вече била готова с решение за Светослав и той никога повече не видял родината си, тъй като паднал от печенежки меч при един от Днепровските прагове.
срещата на княз Светослав и император Йоан Цимисхи
Император Йоан Цимисхи прави всичко възможно, за да изглежда така, че България е склонина глава пред волята на империята. Борис ІІ и брат му Роман са отведени в Константинопол, където Борис е лишен от знаците на царската власт, а Роман е скопен. В България редица градове сменят имената си – Преслав става Йоанопол, а Дръстър – Теодоропол. Българската държавност е обявена за унищожена. След това Йоан Цимиски сякаш откъснал внимание от Балканите и продължил войната на чичо си с арабите като завоювал голяма част от Сирия, Финикя и Месопотамия. Смъртта му обаче станала знак за България, която се надигнала. В „История на България” от 1761 г. Блазиус Клайнер пише следното: „Случило се така, че веднага след смъртта на Йоан българите веднага отхвърлили ромейското иго и поставили начело на царството си четирима братя от благородно потекло(наричани Комитопули)...”. Това са четиримата сина на комит(княз) Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, които се възползват от сложното положение в империята и се вдигат на въстание. По това време новият император Василий ІІ е впрегнат във вътрешна война с пълководеца Варда Склир за престола и не може да отдели особено внимание на България, а в Италия положението става все по-тревожно поради смъртта на император Отон ІІ.
отвеждането на цар Борис ІІ в Константинопол
Съвсем скоро обаче цялата власт се съсредоточава в ръцете на единия от братята – Самуил. Давид бива убит от скитници власи, Мойсей загива при обсадата на Серес, а Арон е заловен да заговорничи с ромеите и убит. Формално цар е избягалият от Константинопол Роман, но истинската власт е в ръцете на Самуил. Още към 977 г. той предприема широкомащабна кампания на Балканите и извършва редица походи в Мисия, Тракия, Македония, Тесалия, Елада и Пелопонес, които имат за цел да освободят важните български крепости. Император Василий ІІ поема на поход през Одрин и Пловдив в посока София. Обсадата на Софийската крепост обаче се протаква, а Самуил, който се завърнал от поход в Тесалия и Елада, идва на помощ. Василий ІІ нарежда отстъпление към Пловдив като решителното сражение се състои при Троянови врата на 17 август 986 г. Цялата императорска конница погива. Особено нагледно това е описано от Лъв Дякон, който придружава армията на ромеите: „Войската премиванаше през една гориста и пълна с пропасти долина. Едва я беше преминал и достигна до стръмни и труднодостъпни места, където мизите нападнаха ромеите, и като унишожиха голям брой войници, взеха царската палатка и съкровището и разграбиха целия обоз. Там бях и аз, разказвачът на това бедствие...” Поражението на ромеите е незапомнено и сравнимо единствено с битки като тези при Ярмук(634), Ахелой(917) и Манцикерт(1071). По-късно един византийски поет ще пише, че при Българската клисура „мизийските стрели прекършиха авзонските копия”. След тази битка Византия влиза в период на междуособици между императора и местната аристокрация, което позволява на Самуил да продължи своята военна активност. В периода 987-991 г. той на няколко пъти нахлува в земите на империята и опустошава околностите на Солун, докато Василий ІІ не му нанеся временно поражение през 991 г. когато е пленен и цар Роман, което оставя Самуил единствен господар на българските земи. През 996 г. следват още два похода – единият е ознаменуван с победа в околностите на Солун, а вторият завършва с поражение. По това време Самуил нахлува дълбоко в Елада и достига река Сперхей, където се изправя срещу опитния ромейски пълководец Никифор Уран. Там той бива разгромен, като се спасява заедно с малка част от войската си и сина си Гаврил Радомир.
В същото време император Василий ІІ окончателно се справя с бунтовете на аристокрацията и започва множество кампании срещу България. Един от по-късните византийски историци Никита Хониат пише, че императорът оставил писмено завещение в Состенския манастир в Константинопол за това, как да се действа, ако българите въстанат или воюват срещу Византия. Съдбата им трябва да се реши не чрез решителни битки, а чрез постепенно завоюване на градове и укрепления и разоряването на земята като по този начин се изчерпва тяхната съпротивителна сила. Така през 1001 г. една византийска армия начело с патриция Теодорокан и протоспатария Никифор Ксифия нахлува в Мизия и завоюва Плиска и Преслав. През 1002 г. Василий ІІ застава лично начело на една армия и с пристъп завзема град Сервия, а впоследствие си връща Тесалия и Воден – крепост, умело бранена от войводата Дражан. През 1003 г. императорът поема на нова кампания и след осеммесечна обсада завзема Видин благодарение на предателството на местния митрополит. По това време Самуил нахлува навътре в Тракия и опустошава околностите на Одрин, желайки да отвлече ромейското внимание. След Видин Василий ІІ се спуска надолу по река Морава и през Ниш достига Скопие, където на брега на Вардар е армията на Самуил. Българите претърпяват поредното поражение. След Скопие Василий ІІ се насочва към Перник, чийто защитник е Кракра, който хрониките описват като „мъж отличен във воените дела”. Обсадата не довежда до нищо съществено за ромеите поради умелата защита на крепостта от Кракра и Василий ІІ се връща в Константинопол. Следващото десетилетие е белязано от кървави битки между ромеи и българите в долината на река Струма.
победата на Самуил при Солун
Решителният момент идва през 1014 г., когато с грамадна армия Василий ІІ поема от Серес през Струма в направлението Велес-Прилеп. Самуил предварително е укрепил този район като до генерално сражение се стига в местността Ключ(Къмполунг) в долината на Струмица. По това време Самуил изпраща своя пълководец Никулица срещу Солен, с цел да бъде отклонено вниманието на ромеите, но той бива разгромен от солунския стратег Михаил Вотаниат. В същото време битката при Ключ продължава с кървави сблъсъци между двете армии като Василий ІІ вече започва да губи надежда, че ще изтика българите от твърдината. Борбата обаче е решена от пловдивския стратег Никифор Ксифий, който начело на своя отряд обхожда Беласица и се появява в тила на Самуил. Положението на българите се превръща от отлично в катастрофа. Самуил успява да си пробие път от обкръжението с бой, но около 15 000 войници попадат в плен. Доволен от победата си императорът изпраща своя пълководец Вотаниат навътре в Македония, но той бива обкръжен, а отрядът му избит. Ужасен Василий ІІ вдига обсадата на Струмица и се насочва към Пловдив като спира под Мелник. Градът се отбранява геройски, но е превзет. Страшна е и ромейската жестокост, особено когато Василий ІІ нарежда 15 000 пленници от Ключ да бъдат ослепени, а на всеки сто да бъде оставен по един едноок водач. Така, разгромени, унизени и осакатени, те се връщат в родината си. При гледката им обаче, цар Самуил умира като цялата власт оставя в ръцете на Гаврил Радомир. Василий ІІ обаче продължава да настъпва, въпреки съпротивата на българите. Падат Мъглен, Битоля, Прилеп и Щип. Много скоро обаче Гаврил Радомир намира смъртта си от ръката на братовчед си Иван Владислав, син на Арон, братът на Самуил. Короната преминава в неговите ръце.
битката при Ключ(Беласица) и смъртта на Самуил
Иван Владисла предприема енергични действия в хода на поредната 88-дневна обсада на Перник от византийската армия. Плановете му обаче да действа съвместно с печенегите против империята пропадат. Междувременно Василий ІІ завоюва Сетина и продължава походът си в Македония, докато Иван Владислав се занимава с обсадата на Драч, където намира и смъртта си. Драч пада, но едва през пролетта на 1018 г. и в ръцете на ромеите, а не на българите. В същото време отделни войскови български части се оттелгят в планините на Албания, твърдо решени да продължават борбата, но скоро те биват разгромени. Най-дълго продължава борбата на Ивац, който се укрепява в планината Врохот, но бива залобен чрез измама и пленен. През пролетта на 1019 г. Василий ІІ влиза триумфално в Константинопол с пленените членове на българското царско семейство и ознаменува завоюването на България от ромеите. Въпреки това последната българска крепост Срем на Сава продължава да се съпротивлява още няколко години, докато нейният началник Сърмон не погива от предателство. С това е сложен край на Първата българска държава. Държавността на българите ще се възстанови едва през 1186 г. от братята Асен и Петър, но вече не в старата столица Преслав, или в Самуиловата столица Охрид, а в Търново – градът, който ще стане център на Второто българско царство и ще се превърне в един от главните политически и културни средища в цялото Средновековие.
триумфът на Василий ІІ в Константинопол
Клокотница, 1230 г.
Ицко
Произходът на Петър Делян наистина е спорен. Византийските историци сякаш преднамерено(а има и защо!) сочат, че той бил от безславен род, докато единствено Йоан Скилица го определя като син на Гаврил Радомир от брака му с една маджарска принцеса, чието име, уви, ние не знаем. Има твърде малко сведения за произхода му да се изведе еднозначно твърдение. Но са важни успехите ми и е имало причина ромеите да го мразят - въстанието му слага ръка на Белград, Ниш, Скопие, Драч и достига до Тесалия, сиреч земите на царството на Самуил. Интересен е обаче конфликта Алусиан-Петър Делян, тъй като Алусиан е втори син на Иван Владислав и фактически този раздор между двамата претенденти, а впоследствие и предателството на Алусиан, става причина за краха на въстание(дори поражението при Солун няма толкова голямо значение).
Колкото до ромеите, аз вчера искрено се забавлявах, събирайки картините от Манасиевата хроника от Уикипедия, тъй като там са качени с много добра резолюция, и реших да хвърля едно око на статията за Самуил на различните езици. В руската, английската, немската и българската той присъства като "Цар на България". Единствено при макетата той е "Цар на Македония" и ролята му като български е цар е сметната за хипотеза. :)))
Интересно е също, че около 1045 г. във Византия все пак имало тема с име Македония, която обаче обхващала Средногорието, Централна Стара планина, Горна Тракия и част от Източна Тракия, заедно с Одрин. Досега обаче не съм чул македоноидите да обяват претенция за нея :))) , но фактът, че в Западните Балканите темата се е наричала България(от Видин от Охрид и от Ниш до Сердика приблизително) им е като трън в очите. Обаче изпитвам съжаление за тях, тъй като сума ти години са им промивали мозъците. Някой ден ще се сетят за Майка България, но само да не е станало късно...
18.06.2012 07:33
2 - Покръстването на страната е повече от наложително, най-вече поради факта, че България има трайни интереси, но няма трайни съюзници. За християнските владетели не се счита за грях, ако се нарушат договореностите с езичниците(Немското кралство, Великоморавия, Византия). Още повече засилващата се власт на владетеля изисквала идеологическа санкция, каквато можела да бъде само християнската религия.
3 - Ако ще ми разказвате, че българите са вярвали в измисленото от другаря Бешевлиев божество "Тангра" по-скоро се откажете. :)
4 - Тези данни за армията са недостоверни. Дори и ако е било така, каква полза е имало това за Борис? Никаква. Той се съюзява с Моравия срещу хърватите и Немското кралство и е разгромен на бойното поле. През 855-856 г. губи войната с Византия. А през пролетта на 863 г. отново претърпява поражение от Византия.
5 - Данъците не нараствата, г-не, от години, като данъчното облагане в България е сравнително ниско. Но е нужна данъчна реформа като моята идея в тоза направление варира около 5-5-5 - 5 процента корпоративен данък, 5 процента индивидуален данък, 5 процента ДДС и четиригодишен мораториум на всички акцизи. А концепцията за данък върху дивидентите и ликвидационните дялове трябва да бъде цялостно преосмислена.
6 - България сега е в това положение, поради 45-те години социализъм, които съсипаха българската нация и убиха всеки стремеж за развитие в нея.
7 - Християнин съм, в Оредния и прочие езически култове не вярвам.
Ицко
2. Ромеите признават титула на Петър защото преговоря с Рим, но по негово време вече България силно е отслабена. тя не е била способена нито да задържи Тракия, нито земите отвъд Дунав с толкова обезкървена армия.
3. 9 - 10- началото ва 11 век е момент на разпадане на големите империи - франките се разцепват три части, Българите се борят с византия за надмощие на балканите, дунав става северна граници, маджари и великоморавци създават нови кралства на север
4. по времето на Василий Византия приключва една няколко вековена битка с арабите (около 1003) и обръща цялото си внимание на север към една обезкървена България която едва-едва е започнала да се съвзема след поредното велико преселение на народите довело ново нашествие в земите й.
5. Усядането на слявано -българските племена (последвало християнизацията и дори може би започнало от времето на Крум) постепенно намалява боеспособността на армията - всеки втори конник вече има земя, което води до промяна в психологията и намаляване на ефективността на армията. номадиет са станали васали със земя и я бранят, но не желаят да я рискуват в експанзия.
Освен това те са верни на този които им обещава повече титли и земи, а това не винаги е техният сюзерен - т.е. постепенно те се превръщат в наемници.
И в италия има подобен процес сеньорите викани да защитават градовете постепенн почват да ги завладяват.